Тодор Цветанов@comrealiti
Текстът е на рускиня, която живее в България. Моля, прочетете докрай!
" Когато за първи път попаднах в България, ме удари онзи въздух — онзи особен, наситен с аромати на цъфтящи дървета, печива и пържени ядки. Езикът ми звучеше като нещо из анимационен филм — топъл, мелодичен, направо приказен. Пейзажите преливаха от цветове. Но щом премина първият отпечатък от очарование, забелязах и нещо друго — ясно, повсеместно: руската културна сянка.
Тя е тук — навсякъде. Квартали, улици, панелни блокове и училища, кръстени на руски генерали, писатели и поети. Надписи „Пирожки“, паметници на руския цар и съветски воини. Разхождаш се в почти всеки български град и се чувстваш не като в чужбина, а сякаш си завил зад друг ъгъл на собствения си спомен. Тук много хора разбират и говорят руски — не от страх, а по навик. Кимват одобрително, когато разберат, че си от Русия. Руските книги не стоят по рафтовете като екзотика, а като част от семейната библиотека. А Русия... често се споменава като „по-големия брат“ — онзи, който някога е защитавал, хранел, наказвал и дарявал.
Можете да ми кажете, че така мислят само симпатизантите на „Възраждане“, но според моите наблюдения — не е така. Тази любов към Русия е много по-дълбока и жива. Понякога — наивна. А сега вече — сляпа.
Живея в България вече три години, успяла съм да я обикна с цялото си същество. И точно с това обичливо същество усещам болезнено един дисбаланс — една несправедливост. България е пълна с руска памет. А какво е България за Русия? Ще ви кажа честно какво знае за страната ви един средностатистически руснак — по примера на онова, което знаех самата аз, преди съдбата да ме доведе тук.
България в Русия присъства единствено като шепа случайни етикети. Най-популярният „българизъм“ в руския език — българският пипер. Перфектен пример за невидимо, безконтекстно присъствие. Ние, рускоговорящите, ползваме думата, ядем зеленчука, произнасяме името — но не си задаваме въпроса: защо пък е български?
И в това точно е работата. Името „български пипер“ се утвърждава в съветското всекидневие през 60–70-те години, когато България наистина изнася много едър, месест сладък пипер за СССР. По онова време българското земеделие се смята за еталон в рамките на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Така този сочен, малко екзотично изглеждащ зеленчук се настанява в съзнанието като „български“. Но пиперът, всъщност, няма нито ботаническа, нито културна връзка с България — донесен е в Европа от Америка. Тоест — не е признание за агрономическо величие, а чиста логистика от времената на Студената война.
Усетихте ли тънкото? Пиперът остана в езика, а България изобщо не се появи. Не го свързваме с народ, не мислим за София, докато режем салата. Това е чисто битова дума, откъсната от корена си. И такива следи от България в руския свят... не са много.
Ето още няколко, ей така, на прима виста. „Болгарка“ — шлайфмашина. Наречена по същата логика като пипера. През 70–80-те в СССР започват масово да внасят такива машини от България (марки като „Sparky“, „ELPROM“) и името просто си остава. Никой не я свързва с България. Удобен железен инструмент.
Или пък „български клекове“ — упражнение на един крак, при което задният крак лежи върху пейка, а натоварването пада върху седалището и бедрото. Аз лично го правя във фитнеса, за да не ми прилича дупето на тесто. Официалното име в спортните среди е „Bulgarian split squat“. Но защо български? Мислила ли съм изобщо над това, преди да дойда тук? А ако се поровим — най-вероятно идва от 80-те, когато български щангисти и борци впечатляват с физика и резултати, и техните тренировки започват да се копират в чужбина. Говори се, че някой български треньор е въвел или популяризирал това упражнение на международна сцена, откъдето тръгва името. Забавно, но в самата България почти никой не го нарича така.